Помня, че към момента на преселването си в Белгия сънувах ресторанти със звезди Michelin, шоколад с цикория, трапистка яхния, омари и миди по брюкселски. Ходих да гледам как "фламандските стари майстори", както местните готвачи се бяха кръстили на един кулинарен фестивал, творяха ултрамаринени сфери от морска пяна със сърцевина от позлатени с карамел миди Сен Жак и снимаха ястията си с резолюция, която позволяваше да се разгледа клетъчният им състав. Изследвах холандско-френския фюжън със затаен дъх, като в джобовете стисках палци за френския елемент.После тръгнах из самата Франция.
Ядох и пих от район на район, докато и там необърната чиния не оставих - със закалка, укрепнала при предишния ми живот из Балканите. Сложна храна, проста храна, селска храна, градска храна, северна и южна. И на фона на цялото това обикаляне да ми кажеше някой, че ще завърша в Льовен да приготвям ежеседмично пълнени чушки, щях да му се изсмея.Щях да му се смея от Марсилия до Ротердам.Не че им има нещо на пълнените чушки, чудна манджа са, но аз и в България рядко ги готвех. По каква причина да започна да го правя в Белгия?
Десет години по-късно
Ето ни с вносния ми мъж: правим ту аз, ту той пълнени чушки кажи-речи всяка седмица. Какво се случи? Не е толкова просто.Едно изследване на Роналд Ранта и Невена Нанчева сред българската диаспора в Лондон неотдавна твърдеше, че имигрантите изразяват своята идентичност във всекидневието си, като готвят баница и подкиселяват мляко у дома. Правели го не толкова, защото им се е дояла точно тази или онази храна, колкото като носталгичен опит да пресъздадат "домашния вкус" и да фиксират по някакъв начин българщината си в своето имигрантско битие. Авторите развиваха симпатичната теория, че вследствие на повишената мобилност в Европа (статията беше излязла преди Брекзит!) българите, образно казано, вече не си крият засрамено донесените от дома дисаги, ами виждат битовата си култура като капитал.