Опашките за олио от миналата седмица сякаш смаяха всички освен онези, които застанаха на тях. Стълпотворения пред магазините, върволици купувачи, отнасящи всеки по една малка цистерна с рафинирано слънчогледово масло… сериозно ли? Не бяха ли това сцени от едно друго, отминало време? И за какво им е толкова много? Защо всъщност за някои българи бутилката олио в шкафа изглежда да е въпрос на живот и смърт?
Този въпрос е още по-любопитен, като се има предвид че хората по нашите земи са готвили с векове това, което днес припознаваме за българска кухня, без дори да познават рафинираното слънчогледово олио. В първата българска готварска книга - “Всякакви гозби, според както ги правят в Цариград” на Петко Рачов Славейков от 1870 г., трите използвани мазнини са тези на месото, масло и зехтин. Зехтинът се използва за морски продукти - риба, миди, и за зеленчуци. Бюреците се правят с масло.
Наистина, възможно е книгата на Славейков да не отразява практиките по българските земи по онова време, но и готварската книга на А. Н. Делев от 1891 г. споменава само тези три вида мазнини. Тя дава първата по-сигурна картина на същинските готварски практики у нас в края на 19 век, тъй като включва изрични раздели с рецепти, които според автора са много популярни сред българските домакинства и са приложени само за освежаване на паметта.
Показателно е, че дори съветите на набиращото скорост в началото на 20 век вегетарианско движение не споменават слънчогледово олио, че и каквато и да е друга алтернатива на зехтина. Нещо повече, Стефанова и Стефанов в тяхната книга “Българска вегетарианска кухня” от 1917 г. куриозно съветват да се употребяват краве, биволско и овче, а не дървено масло (зехтин), от което на българския пазар могат да се намерят само долнопробни разновидности.
По-отворени препратки към “растително масло” започват да се появяват в българските готварски книги през следващото десетилетие, а през 1930-е се появява и името “Оливия”. (Четете нататък в "24 часа":)