24 часа в Истанбул не могат да минат ей тъй на, незабелязано. Нещо винаги се случва. Обикновено много неща се случват едновременно.
Този път:
една битова катастрофа с микробус: на 200 метра от летището, след продължително каране по магистралата на 20 см зад предната кола – досадното дишане във врата, което като че всички истанбулски шофьори упражняват, най-после шофьорът се вряза в колата отпред. Багажи, хора и компютри се събрахме в предната част без да разберем кога и как. Нищо страшно, изтупахме се и седнахме да чакаме в микробуса, докато покрай него профучаваха със страшна скорост коли, автобуси и от онези специфични турски камиони като от фалирал цирк: шарени и готови да се разпаднат. После шофьорът реши да отбие, като пресече друг смъртоносен поток, докато си говореше по мобилния. Оцеляхме някак. Една жена искаше да отиде в болница, че си беше ударила много крака. Но помисли малко и предпочете да се качи на самолета си за Чикаго. Умна жена.
Печена черноморска скумрия на Галата: втора, нощна вечеря, неустоима. “Откъде си?” – “От България. Комшу” – “Аахахаха, комшу, да. Какво правиш тук?” – “Минавам само” – “Ааа, а къде ще ходиш утре?”... Димът се издига над скарата, човекът вади една по една с щипка костите на рибата и ги изтръсква във въглените, от които се вдига още по-чуден дим. Слага печен лук и прясна люта чушка, и готово. “Айде комшу”.
Медитация в двора на квартална джамия: няма никой. Шумовете на града се дочуват както рокотът на морето, като лежиш на плажа: до теб е, но не те закача, даже те унася. 10 минути по-късно в празния двор влиза мъж. Вероятно не ме забелязва и започва усърдно да се мие, а после и да се къпе на шадравана за обмиване в средата на двора. Топи си ръцете до лактите, и ги вади, отново и отново, като че пере кърпи. Прочиства си и носа и гърлото, после си полива и главата и е като чисто нов – само дето не се обръсна. Отива си. Малко след него две жени с шарени кърпи и шалвари се задават и ме питат нещо. Казвам, че не говоря турски и те се засмиват. Насочват се към другия изход. Хората в квартала използват двора като пасаж, минават си от тук за по-накратко. Зад мен килими са навити на рула и струпани покрай прозорците на галерията. Пеят птици, дворът е почти оправен, всичко е домашно. Жените се връщат и си пълнят бидончето. Но си тръгват без да се изкъпят.
Ядене на едри череши в найлонов плик и плюене на костилки между паветата на Пера.
Вечеря (първа) в Пера Палас. Пълнен цвят от тиквички, сърцевина на артишок, кейпърс, хлябът – печен на място, зехтин с розов пипер, не знам какво – всичко хубаво, ама не е вкусно. Още по-лошо: декадансът на този прекрасен плюшен-прашен хотел от миналото е изтупан и заличен, уви. Жалко. Всичко лъснато и новотурско. Захабените, но великолепни килими, месинговият кафез на асансьора, с проядените, но кристални огледала, будоарът пред тоалетната, завесите, зад които се мяркат жени в рокли с голи гърбове – няма ги вече. Много жалко. В хотела има една чудна стаичка, в която е живял Ататюрк. Обичал е да идва тук и да прекарва време. Беше нещо като музей. Изобщо не влязох - сигурно са я лъснали до неузнаваемост.
Проба на истанбулското метро. Тъпият хотел, в който са ме запратили турските авиолинии, е на 35 километра от центъра, но на 10 минути от спирката на новото метро – установявам, и жизнерадостно потривам ръце: ще го пробвам. 10 минути, ама не като по пешеходната зона на бул. “Витоша”, ми между строежи по улици без тротоари, с пресичане на непресекаеми реки от коли. Вървя, потя се, гледат ме, спирам, питам, опитвам се да разбера, да запомня, махам с ръце, за да мога да мина, скърцат спирачки, тичам, пак се потя, душа нагорещена от слънцето смокина след студовете в Брюксел и Бостън, и ми е добре. Когато най-после стигам спирката и се спускам по стълбите, се оказвам в модерна крипта. Съвършена тишина. Полумрак. Лъснати под и стени, всичките в плочки с един цвят. Ако не внимаваш, не забелязваш, че е 3Д. В дъното на тази сюрреална зала: три различни апарата. Никой от тях обаче не продава карта за метро, и никой от тях не приема банкнотата ми от 50 турски лири. Докато се чудя какво да правя, се появява млад мъж. Не говори английски, и казва само: Ела! – и ме пуска със своята карта в метрото. Ъх? Нищо, нищо, казва. Ей там спира метрото. Пътуването до Галата отнема един час и двайсет минути и две смени: метро-метро-трамвай. Не звучи като много, но всъщност си е приключение. Карти, жетони, автомати – всяко нещо е изпитание и въвлича общуване, какво по-хубаво от това!
За малко – още една катастрофа, този път щеше да е свирепа – с такси. Шофьорът ми обяснява, че мъжът до него е брат му. Че в Истанбул идват всякакви имигранти, които никога не са карали кола, и се качват и подкарват, и затова е толкова страшно. Дали е прав не знам. Ама катастрофата едва я отървахме.
Така че – да, 24 часа в Истанбул не могат да минат незабелязано.
Eдинствения фууд порн кадър, който успях да направя - в Пера Палас. Скумрията я ядох в непрогледна тъмнина.