Цъфнали сливи, блестяща под лекия дъжд Рю Насионал, ремонт с много пясък между старите къщи с дървени греди на Плас Плумeро, демонстрации с неясна цел пред общината –Тур тази седмица беше почти пролетен. Досега той беше за мен светлият, елегантен град на любимата ми Заз, но вече е лично историческо място, където освен че се изяде, се и обговори феноменално много храна.
В Тур е Европейският институт за история и култура на храната, който е създал една от най-големите академични мрежи в света за изучаване на този сияен в моите очи обект. Беше голяма изненада да открия преди време, че храната е призната за “достоен” предмет на науката едва през 80-те. Е, от тогава нещата доста са се променили, и Институтът реши да илюстрира това, изглежда, като свика Първи международен конгрес на хората, които се занимават с темата. За два дни успяха (успяхме, всъщност) да се изкажем 160 души. Как точно го направихме, и досега не ми е много ясно, но ето, факт.
Докато TGV ме носи обратно към Брюксел с ужасяваща скорост (хич не е хубаво да се изнасяш така шоково от толкова приятната Франция), ето една малка колекция акценти.
В Хелзинки в годините преди Първата световна се строят интересни жилищни блокове: група апартаменти без кухни, но със собствен ресторант-столова, където готвачи на заплати приготвят храна от фиксирано меню по поръчка, и я доставят в апартаментите с асансьор (Лайка Невалайнен).
В България преди Втората световна война има продукти, които по-бедното население изобщо не консумира, докато най-богатата прослойка консумира над два пъти повече от следващата по размер на доходите група – например мед и спиртни концентрати. (Райна Гаврилова).
Мармалад идва от “мармело”, което на португалски означава дюля, и на оригиналния език се използва само за сладко от дюли. Всички сладка на португалски носят различни имена в зависимост от това, от какво са направени (по модела на българската “сливовица”) (Жуау Педро Гомес).
В Турция има светски и ислямски кулинарни предавания. Светските фокусират върху личностите, техните истории и вкусовете. Ислямските – върху облекченията за домакинята, споделянето на храната. Светските – върху пътуванията, чуждите кухни. Ислямските – върху дома. (Берфин Емре Четин).
В началото на миналия век британците развиват такава обсесия към Коледния пудинг, че вместо да поздравяват роднините си в Австралия и Нова Зеландия с картички, им пращат от него в колети. През Втората световна, с въвеждането на дневни дажби за всичко от яйца до брашно, те започват да го приготвят от всевъзможни заместители, включително от маргарин и моркови. Важното е да е спазен класическият му вид – като обърната купа за салата. Присъствието на Коледния пудинг на празниците за британците тогава е въпрос на чест, а и направо за оцеляване - начин да създадат привидност, илюзия за нормалност - за себе си и за децата си. Пък и в крайна сметка британският Коледен пудинг е едно от оръжията срещу нацистите - карикатуристите го изобразяват да застига изотзад като бомба бягащи фашисти и техните лидери. (Наташа Шевалие)
Старинната практика да се раздава ашуре се възстановява в Турция, като символиката й се реконструира с леки изменения. Преди ашурето е било раздавано от султана като жест, който да изрази отговорността му за ситостта на населението. Отделните съставки на ашуре символизират имената на Бог и тяхното единство. (Мари-Елен Соне)
Мусаката, подобно на Шопската салата в България, е измислена в модерна Гърция (първата гръцка готварска книга е от 1920 г.) (Нафсика Папахараламбус).
И малка новина: с Райна Гаврилова решихме да направим българска, и после регионална академична мрежа – от хора, които работят по въпроси, свързани с храна.
Au Chien Jaune: изключително препоръчвам!
И за финал – докато чаках влака за Брюксел на Пари Нор, седнах в една от двете претъпкани “кутийки” със седалки, които са направили на гарата. Разположих се на единствения свободен стол, и веднага разбрах защо е свободен. От едната ми страна жена с бутилка сок в ръка ме поздрави с песен: Chaud-chaud-chaud cacao. Ca-ca-o, ca-ca-o, ca-ca-o. Chaud-chaud-chaud chocolat - -Chocola, eskimos et ananas. J От другата ми страна през това време, познати на пеещата ми съседка си наместваха шапките – ужасна воня. Жената продължи да повтаря рефрена – добре запомних всички думички на стихчето. Размахваше гигантска запалка, поиска цигара, пи сок, и пак пя. Време е да си ходя, помислих си, след като доброволно се разделих с бутилката си с вода (жената си беше изпила сока междувременно). Не миришеше много хубаво, но все пак Париж, по оригинален начин, ме изпрати с песничка за... храната!