В моите уши Бакхус-тайм звучи почти като Рагтайм. Весел, накъсан ритъм, който те забавлява, докато надниква в живота толкова, колкото му позволиш. Може и дълбоко, но ей така, между другото, което всъщност е номерът, не е ли, патетиката и прeкомерната приповдигнатост отдавна са леко passé.
Това, което исках да кажа е, че пак е Време за "Бакхус". Тази година ще има три списания. Първото ще излезе в края на март, второто ще го прави гост-редактор и ще излезе през юни, и третото, което пак ще правя аз - през октомври. И докато за октомврийския брой още от миналата година се оформи грандиозна и блестяща идея, списанието, което подготвяме в момента, пълно със събития, се тъче малко като персийски килим. С много и различни конци едновременно.
Успоредно с предвещанието за пищна церемония по Ресторант на годината, подхванахме една по-сложна тема. Тази за връзката между благосъстоянието ни и това, с което се храним. Или, както работно я наричаме, богат-беден.
Откакто преди две години бях в Бразилия и видях постурбанистичния колапс на Рио, града Бразилия, Салвадор, че и по-малките места като Бело Оризонче в Минаш Гераиш, темата за бедността не ме оставя намира.
Понякога се чудя защо Бразилия ме разтърси така. Живяла съм в Югоизточна Азия, където съм виждала всевъзможни форми на бедност. Наблюдавала съм и кошмарния й израз в Индия. И все пак трябваше да стигна до Бразилия, за да се ужася дълбоко. Може би защото докато бедността, която бях виждала преди, ми се е струвала някак предцивилизационна, произтичаща от едно състояние на развитие, което е зад нас, типа проблеми, каквито преживяват Бразилия, а и други страни от онзи регион, сякаш ни предстои. Сякаш това е, което ни очаква, ако бедност, липса на храна или друго продължат да прогонват нарастващо големи групи хора от местата, по които са родени и са живяли. Градовете, които тези процеси произвеждат, са с лица на чудовища, каквито и най-невъздържаните холивудски апокалиптични фантазии не доближават. Нищо не може да надмине по художественост истината, знаем J
Е, бразилският мрак е само фонът и в “Бакхус” няма да показваме злото зелено личице на глада. Това е само далечната нишка, с която тръгна да се плете този брой на Бакхус. Много други неща, някои от които - значително по-приятни, се насложиха отгоре.
Например традиционното коледно-новогодишно преяждане, и датиращия от около преди два века коментар на Брийан-Саварин, че “който получава лошо храносмилане или се напива, не разбира нищо от ядене и пиене” (“Психология на вкуса”, 1825).
Явиха се и някои съвсем оптимистични идеи, като една постепенно оформила се у мен теория как лесно да спасим себе си, състоянието на банковата си сметка, че и планетата барабар с това. Не ми вярвате? Прочетете списанието!
Преследвахме с интерес и въпроси: да си богат в България, значи ли непременно да разточителстваш с храната? Значи ли да преяждаш? Дали бедните у нас не си дояждат? Или, подобно на други страни в развития свят, менюто на двете групи отдавна не се различава по многота и калорична стойност, а по това доколко е здравословно.
И ето сега нашия spoiler alert. Очаквате да прочетете нещо за нашите провали, нали?. Естествено, че искате да прочетете за провалите, защо иначе ще хабите ценни минути да се ровите в Bacchus behind the scenes? Какво му е забавното на това, ако не нечий лапсус, внезапно разкопчала се блуза или избухване в неуместен смях в средата на онези драматична сцена? :)
Няма да ви разочаровам, и ние имахме своя провал: много искахме, и не успяхме да направим портрет на това с какво се храни съвременният българин. Идеята беше да противопоставим менюто на по-заможните сред нас на това на по-скромно живеещите. Росица Илиева, наш посветен и ентусиазиран автор, похарчи много часове да върти телефони с въпроса "Какво закусвахте тази сутрин?" И "Бихте ли се опитали да обобщите: какво изяждате обикновено за един ден?" Тя звъня по големи и малки градове, по планински, морски, земеделски райони, и знаете ли какво? Всички сме богати! Тя не намери нито един едничък човек, който да живее със скромно меню. Или може би не попадна на нито един, който да го каже.
Въпреки двете седмици големи усилия и малък напреддък, въпреки че решихме темата да отпадне от броя, никак не сме се отказали от нея. Напротив, това всъщност е началото на едно много интригуващо изследване, което едва започваме!
Това, което обаче включваме в списанието, е не по-малко любопитно. Поканихме един много симпатичен, макар и не така знаменит (все още) български готвач да измисли пет гурме-менюта за двама, които да струват под 15, даже 12 лева. Дал ни е всичко в грамове, включително репичките и лука, и сега “превеждаме” рецептите му на езика на домашното готвене.
Също намерихме храни, които са изкачили социалната стълбица от бедняшки в модни сред богаташите. Изровихме забавни готварски книги, предназначени за работническата класа. И тук ще спра, - внезапно, като с рагтайм синкоп – ами това е съвсем естествено! И списанието още не е завършено и чака своя край.