Карантината е странно време. Уж всичко е спряло, а все едно сме на пътешествие. Дори да прекарваме деня според отдавна установила се рутина, нищо не е същото. Собственият ни дом сякаш е неузнаваем. Ново място, с различна география: границите му изведнъж разтегнали се да се превърнат в хоризонти. Не винаги е приятно, разбира се. Даже много често не е приятно. Но в новостта винаги има нещо добро: казват, че когато правиш нещо за първи път, това промена усещането ти за времето, удължава го. Насища спомена със събития и го разтегля. Губим пространство, но печелим време. Губим социална свобода, но печелим място за личното.
СТРАНИЦА ОТ ДНЕВНИК - pdf В този внезапен нов живот, в който съдбата ни набута и в който нищо не е същото, продължаваме да готвим и ядем. Не е като преди, когато ресторантът на ъгъла е отворен и уикендът включва поне едно ходене до най-вкусното място за… каквото и да обичате. Всички ядат удома. Откъде идва храната ви? Кой я готви? Как избира какво да сготви? Как го изяждате? Карантината може нищо да не е променила. Нищо, освен може би значението на това, което правите с храната, за самите вас. Мястото, което се е отворило в ежедневието ви, е разпределено сега по друг начин между нещата, които можете и трябва да правите. Не знаем колко ще продължи карантината. Ще ни засегне ли? Какво ще доведе в света навън. Глад? Инфлация? Може би и нищо, но заплахата витае във въздуха: сривът не е невъзможен. Някои от нас са преживявали кризите за храна от 1980те и 1990те, други не са. Има ли това значение сега? Променя ли поведението ви, като се озовете в магазина и се чудите какво и колко да купите? Каня ви на един експеримент, който антрополозите наричат “самоетнография”, “автоетнография”: да наблюдаваш себе си. Не пиша нищо тук с лекота. Давам си сметка колко тежка може да бъде ситуацията за някои, а може би и постепенно за всички. Да си затворен между четири стени често води до загуба на перспектива. Самонаблюдението е техника човек да се погледне отстрани. Да смени перспективата. Освен приятно, в случаите, че същинска криза не настъпи, то може да бъде и спасително. Така че поканата ми е да водите дневник за своята храна по време на карантината.
Тази покана идва и заради моя професионален интерес към това какво правят хората с храната си. Въпреки че в историята е имало много сходни ситуации на несигурност, а и на много по-драматичен недостиг на храна, такъв експеримент на автоетнография сред повече хора не е правен. Ако искате да се отзовете на поканата ми, можете да свалите “Страница от дневник” от линковете отгоре. Тази страница съдържа няколко групи от примерни въпроси и кратко упътване какво да правите с тях. Те служат, за да ви подсетят за посоки, в които можете да водите своя автоетнографски дневник. Идеята е като на дневник: да записвате възможно най-често, най-добре ежедневно, през периода на карантината и може би една седмица след края й, докато се върне (или установи нова!) не-карантинна рутина. Може да водите дневника онлайн, или пък на хартия. Със снимки или без. Прикачила съм и втора страница, която да попълните, ако решите да ми изпратите дневника си. Иска ми се да използвам тези дневници, за да напиша статия за пресата или за някое от научните списания, които изследват антропология и история на храната. (Имате избор между това да ми разрешите да цитирам името ви, или да останете анонимни). Ако имате въпроси, можете да ми пишете на albena.shkodrova@gmail.com. Благодаря ви, надявам се поканата ви да ви достави удоволствие или поне да ви е полезна, и ви пожелавам да преминете без стрес през карантината!