Светослав Тодоров от “Капитал” ме попита неотдавна какво си мисля за видимия интерес към естетиката на материалния свят на соца. Той публикува статия с няколко откъса, а аз реших да пусна тук целия си отговор, който се превърна в кратък текст.
В София поредица заведения се опитват да експлоатират темата – не знам дали с близък търговски ефект, но с ясно контрастиращ естетически резултат. Към пионерите в “Ракета” и изпипания “Космос”, забелязах неотдавна да се е присъединило едно съвсем различно по дух място до площад “Славейков”. Там предметният свят на миналото не е естетизиран, ироничен, философски критичен поглед към миналото, ами негова директна заемка. Тя се е сляла с духа на заведението, който също идва от тогава, и не е никаква дистанцирана рефлексия, ами си е тъжно пътуване назад във времето.
С това искам да кажа – има голяма разлика в начините, по които се ровим в миналото. То, както гласи един популярен руски афоризъм, стана по-непредвидимо от бъдещето. Носталгията, пише Светлана Бойм в чудното си изследване на този тип човешко състояние, е отвъд индивидуалната психология – тя е елемент от глобалната култура, желание историята да се превърне в “частна или колективна митология и да човек да може да се завръща във времето като в място в отказа си да се подчини на необратимостта на времето”.
Всеки коментар на миналото е коментар и на настоящето. Всяка оценка на соца съдържа мнението на човека, който говори, за днешния му живот, за средата около него. Жалкото състояние, в което се намират обществената среда и бита на някои от нас днес, не помагат да се поддържа споменът за проблемите на предходния режим. На фона на днешния разпад отдалеченото минало, свързвано с по-добри времена от физическия живот, естествено порозовява.
От друга страна не мисля, че всеки поглед назад към материалния свят на соца е непременно оглеждане в променливо кривото огледало на носталгията. Комунизмът ни беше осигурил един визуално доста скучен свят, който затова пък беше доста монолитен. Естетиката му беше последователна и в рамките на своите ограничения беше произвела и отделни много силни образци. Те са силни да изразяват неща на език, който днес може би не бихме искали да говорим. Но имат своята естетическа стойност. Централно планираната икономика имаше много (летални) несъвършенства, но даваше и някои куриозни предимства. Например степента, в която професионални дизайнери са въвличани в оформянето на обществени пространства и идващата от там последователност в естетиката не са постижими в системи на управление, разделени между множество участници.
Храната на соца по подобен начин е под фокус на различни опити за препрочитане. Но не можем да сравняваме четива като например прекрасната книга на Аня фон Бремзен “Овладяване на съветското кулинарно изкуство”, или “Готварска книга на СССР” с рецепти, потопени в контекста на времето чрез кратки исторически текстове, с разнасящите се в българското обществено пространство хвалби за соц кухнята като автентична и ненадмината, стандарт на нацията.
С други думи – не е важна темата, по която говорим, важно е какво имаме да кажем по нея, нали?
Афишът е част от колекцията, която Никола Михов събра за предстоящото английско издание на “Соц гурме”.