Докато тичам в парка, често слушам RADIO EEN. Така беше и онази вечер, когато я чух за първи път. Нямах представа коя е. Възрастен глас. Ясна дикция, красив изказ. “Познавали сте се с Жак Брел?”- попита водещата. Наострих уши, защото страшно го харесвам – той е белгийската Едит Пиаф, буря, енергия, която не можеш да подминеш и 50 години по-късно. Тя обаче го описа като магаре. Не употреби никакви грозни думи, просто разказа за разговор на маса в Париж – група гости на някакво събитие, журналисти, хора на културата, Жак Брел сред тях. "Имате ли деца?", попитал той. "Да," отговорила тя. "Тогава защо не седите вкъщи да си ги гледате?" Забравих вече, какво каза, че му е отговорила. Аз помислих, че го е поставила на мястото му. Тя не беше на същото мнение. Съжаляваше, че не е била по-бърза и точна в реакцията си, защото... защото отношението към жените в обществото остава нейна тема завинаги и сигурно толкова много пъти се е връщала с огромна досада към този разговор.
Това я доведе до темата за продължителния гняв, според определението на Бертолд Брехт - гневът, който движи историята. После разказа как е била на посещение в Китай като сенатор, и е предизвикала конфузия, като е заговорила за жените в парламента... След 20 минути слушане бях толкова впечатлена, че съкратих една обиколка и се насочих към къщи, за да извикам още от вратата на мъжа ми: “Познаваш ли Пола Семер? ТРЯБВА да я включиш във филма!” (мъжът ми снимаше сериал за “работещия човек” – нещо като научно-популярен филм, в който централен обект на наблюдение не са миещите се мечки, а работещият човек). Цялата почервеняла от спринта и от ентусиазъм, косата ми на всички страни, той ме изгледа с леко снизходителна усмивка и каза “Ми тя е във филма…”
Ето така, отдалече, но ентусиазирано, започна познанството ми с Пола Семер. Сигурно е по-точно да кажа “познанството ми на Пола Семер”, защото всъщност аз знам за нея днес несравнимо повече, отколкото тя някога ще узнае за мен.
Пола Семер се оказа: - журналист. Елегантна, умна и сърдечна красавица. Жената, която е създала и ръководила цяло десетилети най-познатата женска (и по много начини феминистка, но не шоково, а мило и интелигентно) телевизионна програма на белгийската телевизия, “Пенелопе”. Сенатор за един, но добре запомнен мандат. Актриса. Жената, която е разчупила табуто в Белгия да се говори за рак на гърдата. Която е провела битката с него лично – преди 35 години. Докато търсих материал в архива на VRT, видях Пола на 20, на 40, на 60, на 80. Като младо, заразително лъчезарно момиче, като уверена млада жена, като дискретен и умен събеседник в зряла възраст, като човек, който има толкова много за разказване, преди да си отиде.
В събота Пола Семер празнува 90 години. Това беше особен празник. Хората на него, събрани от различни краища на света и на времето, не бяха сигурни как да се държат – като на среща, или като на раздяла. В последния епизод на “Работещият човек” Пола Семер направи нещо като “завещание”. Наистина, мъжът ми я провокира. Преди четиресетина години един голям белгийски политик, Камий Хойсманс, е поканен от Националната телевизия да направи обръщение – да разкаже дали старостта е тъжно, или поносимо време, дали човек я посреща щастлив, че я е доживял, или тъжен от раздялата с живота, която вече неизбежно наближава. Това обръщение се превръща в негово публично завещание. Пола Семер и Марк Ейскенс, бивш премиер, трябваше да отговорят на същия въпрос за “Работещия човек”. Красивото обръщение на Пола Семер заслужава не преразказване с две изречения, а специален превод, което ще взема скоро да направя.
Вчера тя не говори. Другите хора говориха за нея, шегуваха се, плакаха, поздравяваха я, изпълняваха ексцентрични обещания – един от тях беше бившият ректор на университета в Гент, който сигурно за първи път беше видян публично да свири на китара и да пее.
Докато слушах как хората, на различни възрасти, се обръщаха и към нея, и към цялата аудитория от по-близки и далечни познати, се чудех какво става в главата й. Тя е същата онази жена, която пожелава с немислимо лъчезарна усмивка Честита нова 1957 година на белгийските телевизионни зрители. Същият човек, същата личност. Ако не беше толкова известна, случайни минувачи по улицата сигурно щяха да се отнасят снизходително към нея. Може би мнозина и го правят. Само защото физическите сили и привлекателност я напускат и времето прави с тялото й това, което ще направи и с всички хора – и умни и глупави, и силни и хилави, и красиви и грозновати, и ловки и несръчни, и самоуверени и загубени - които доживеят до преклонна възраст.
Съжалявам, че пътищата ни не са се някак пресекли по-рано, и си мисля, че някой ще трябва изключително много да направи, за да се намести на моя личен трон на Първата дама на Белгия, на който прекрасната Пола седи.