The Blog. Блогът. Bl00g. Blooooh! Bloggg...

Is spiritual opposing to bodily?

February 18, 2019

Изящният механизъм на "Тренте", Льовен

June 17, 2017

1/4
Please reload

Soc Gourmet - героите

 

"Соц гурме", за съставянето на която са използвани над 60 интервюта, ме отведе до срещи с изключителни хора. Тя, за съжаление, разказва малка част от историите им. Те обаче са красивото лице на онова време - хората, които с присъствието на духа си, с морала и енергията си са се оказали по-силни от смилащите механизми на епохата, оцеляли са в нейния цинизъм и далече са я надживяли.

 
Петър Дойчев, живата история и сърцето на "Балкантурист"

Фотография: Симон Варсано

Той е на 86. Живее в малък апартамент в един от многобройните неугледни блокове на Младост-2, затрупан от книги, изрезки от вестници и разпечатки, и много трудно става и ходи. Чувството от общуването с него, обаче е, като че е на 25.  Умът му работи в темпо алегро, и най-вече – жизнерадостната му усмивката е като на човек, който не живее в България.

Не е съвсем чудно – Петър Дойчев е преживял три епохи. Духът му е много по-голям от смачкания период на българския комунизъм или налудничавия “постсоц”.

Когато “Балкантурист” е създаден в края на 40-те, Петър Дойчев е един от първите му служители.

Според толкова много свидетели той не само е живата история на “Балкантурист”, но и ключов човек в организацията, направил възможни много от хаотично бълваните проекти на властта. Строител-ударник , ентусиаст-спасител на групови почивки, съобразителен управител, добра компания, пожарникар в големи конфликти. Никога обаче, никога не е заемал ръководен пост в организацията – заради обтегнатите си отношения с Комунистическата партия, стъпващи на неговото гимназиално образование в елитната преди Втората световна Немска гимназия в Бургас и миналото на баща си като успял търговец. Един от най-ярките примери на добре познатия на всички живели през времето на комунизма сценарий на ограничавана от Партията кариера.

Никола Кюлханов,
маестрото на "Тримонциум"

Фотография: Симон Варсано

Когато хотел “Тримонциум” в Пловдив е отворен през есента на 1956 г., Никола Кюлханов учи последната си година в гимназията. На следващата пролет той се оказва в първия випуск, който празнува абитуриентския си бал в тържествените фоайе, тераси и ресторант. Тогава и през ум не му минава, че съдбата ще го свърже с това място за цял живот.

“Тримонциум” беше...  молитвен дом за пловдивчани, църква... Сутрин човек като стане, особено на празник, облече се, направи се, къде? В Тримона! Терасата беше като гара! На тротоара имаше маси и столове! Едната тераса към сладкарницата беше за кафе. Другата - за ресторанта. Вътре – 400 места салон. С първия мюзик бокс – пускаш пет стотинки, и се върти. Караха се хората, защо неговата песен е по-къса от другата. Само западна музика. Синатра. Американски евъргрийни. След това започнаха матинетата с голям щрайх оркестър. В сладкарницата беше общодостъпно. Но в ресторанта не можеше да се влезе без костюм и вратовръзка.”

Той постъпва на работа в хотела през 1959, като наряден сервитьор на повикване, за да стигне през 1970 до управител на  целия комплекс. Днес той си спомня времето, когато Юри Гагарин пожелава на “Балкантурист” туристи и от Космоса, като време на триумфа – интересна епоха, която идва заедно с много и увлекателна работа. С тържественост, класа и мащаб, които според него не са познати на днешната туристическа индустрия на България.

Христо Кирилов, сервитьор

Фотография: Симон Варсано

“Те бяха като безсмъртни – като хора, които са обслужвали дядовците ни, пък бащите ни, пък нас... Като тези учители, преподавали в гимназиите на поколения наред. И ти го усещаш, че той ти служи. Но с такова достойнство, че започваш да се отасяш към него като експерт и съветник, който ще ти направи вечерта специална...” Ако има някой, който днес да отговаря на това крилато описание на Андрей Даниел на изключителните сервитьори, които българските бохеми помнят от периода на НРБ, това е Христо Кирилов.

Откакто е започнал през 1969 г, той никога не е преставал да бъде сервитьор. Въпреки очевидния си талант, той не прави голяма кариера, или по-точно никога не стига до високите етажи на управление в заведенията. Причината за това, като при много други е безразличието му към комунистическата партия.

Канен на работа в чужбина, и възпрян от властите да я приеме, разпитван от тайните служби за клиенти, унижаван от невежеството на колеги, издигащи се бързо по стълбицата заради партийните си връзки, той понякога съжалява, че не е послушал родителите си – лекар и инженер, и не се е насочил към друга професия. Равносметката му, че с цялата си посветеност на професията и с целия си талант не е могъл да направи повече от това да оцелява, е горчива.

Все пак той помни НРБ и с добро. “Тогава България търсеше своето място в туризма и имаше положителни резултати... Една тържественост имаше...” На фона на днешното време времената на комунизма му се виждат “човешки”, в смисъл - хуманни.

Кина Нейкова, администратор

Фотография: Симон Варсано

Обичайно Кина Нейкова излиза за работа в осем без петнайсет. Облечена в костюм, с дамска чанта и елегантни обувки. Тя слиза по стълбите на своя апартамент с триметрови тавани в една от пресечките на “Раковски”, прекосява сенчестия площад “Славейков”, и следва още двеста метра трамвайната линия, преди да влезе в своята канцелария на площад “Гарибалди”. В обикновения живот тя е администратор в Съюза на журналистите – спокойна работа на бюро с телефон.

През пролетта на 1959 г. обаче е всичко друго, но не и обикновено. Вместо в седем, тя става в пет и половина. Вместо найлоновите, обува дебели памучни чорапи, вместо високите обувки – чифт с подметки от суров каучук. Костюмът е подменен от плътно работно облекло. Вместо да е в осем на площад «Гарибалди», тя трябва да е в шест и половина в периферията на центъра, за да се качи в камион с брезентово платнище и да бъде откарана в полето отвъд Дървеница. Не на разстрел, слава богу, или поне не на физически.

Заедно с няколко  колеги от Сюза на журналистите, писатели,  поети и хиляди други софиянци, тя е на бригада - всеки ден копае осем часа с лопата в пръстта. По нареждане на българската комунистическа власт, докато работниците се трудят във фабриките на Народното стопанство, чиновниците и интелектуалците плащат данък към обществото под формата на физически труд. Нареждания, които лишават хората от свободата на избор по онова време са приемани сравнително безропотно. Задачата, спусната през онези месеци обаче звучи като подигравка – писатели, журналисти и хиляди други чиновници и интелектуалци копаят на ръка плавателен канал около София.

Васил Илиев, хотелиерът от криминалния роман

Господин Бени Свенсон, “висок и любезен швед”, е управител на московския хотел “Национал”. Ден след пристигането на важен гост от Великобритания той получава обаждане от отдел убийства, за да разпознае труп на мъж с ръст от метър и седемдесет. Няколко минути той седи неподвижно на стола си, обхванат от ужас. “За двайсет години работа в хотелския бизнес той нито веднъж не беше чувал за убит гост. Единствената му страст, на която се отдаваше в свободното си време, беше бриджът, и той си спомни, че обичайният му партньор беше сътрудник на британското посолство. Свенсон намери в бележника си домашния телефон на дипломата и завъртя номера му”.[1]

В реалния живот Бени Свенсон се казва Васил Илиев, и наистина е висок и любезен, но не е швед, а българин. Кариерата му започва от провинциално заведение в Южна България, минава през софийския хотел “Балкан”, “Витоша-Ню Отани” и “Шератон”-София, а по-късно – и през “Шератон”-Нигерия, преди да стигне до историческия хотел “Национал” с изглед към Червения площад в Москва. Именно там, твърди Васил Илиев, той е забелязан от Фредерик Форсайт, в един от чиито литературни герои се разпознава по-късно.

Истинската му кариера на хотелиер от екстра класа действително го сблъсква с шпионски игри, макар и те да не са така драматични, като описваните в романа - рутинното присъствие на българските тайни служби във всички големи български хотели от времето на  социализма, стаите им за подслушване, намесата им в настаняването на гостите и работата им с всякакви устройства за следене е реалност, с която Васил Илиев се налага постоянно да съжителства. “Имах швейцарски партньор. Знаех къде има микрофон в моя офис,” казва Васил Илиев съвсем делнично – обяснимо отношение, като се има предвид обичайността на тази практика до 1989 г. в България.

 

 

[1] Frederick Forsyth, Icon, 1996 Bantam Press

Тончо Михайлов, А.К.А обект “Бизон”

 

В професионалния си живот Тончо Михайлов постига поне три значителни успеха, които отекват в ежедневието на милиони хора – довеждането на Кока-Кола в комунистическа България, възкресяването на Осмарския пелин и създаването на коняк “Плиска”. Макар и тези три факта да звучат като гаранция и илюстрация на една негова блестяща кариера, всъщност никак не е така – заплашван със смъртна присъда, дебнат и следен от тайните служби, и подложен на различни житейски ограничения от режима, Тончо Михайлов е колкото негов герой, толкова и негова жертва.

Тамара Ганева.
Гурме по време на комунизъм

 

“В двора имаме голяма смокиня, под нея се слагаше дълга маса и там от сутринта до вечерта имаше сладкиши. Случвало се е да минават хора, спре се някой, погледа, погледа, и баща ми казва: Ела да пиеш един сок. Това започваше от 24 май, до края на септември. Хора, които отиваха на море, близки и приятели, животът се въртеше около масата под смокинята.” За Тамара Ганева лъчезарната страна на храната започва много рано, от къщата на семейството й в Карнобат. Това, неусетно, я превръща в онова, което много мако българи от времето на НРБ са – в същински кулинар. В началото на семейния си живот тя получава от майка си готварска книга с ръчно изписани рецепти, а още двайсет години прави същото за дъщерите си – подарява им по един лично изработен, семеен рецептурник, който продължава да поддържа и актуализира.