Да ви кажа, не са китайците виновни за новия корона-вирус. Сигурна съм, че не са. Защото аз съм виновна. Не се шегувам. Сега ще ви обясня и докажа. Значи, преди 11 години се преселих в Белгия. Работех си щастливо в “Бакхус”, и се бяхме разбрали, че ще продължа. Първата ни работа при преместването беше да намерим ясли за детето, втората - да инсталирам офис в новия си дом. И така, започнах работа от къщи. Надомна журналистика, така да се каже. Като се има предвид темата на списанието, много ми помагаше: белгийските магазини бяха дълбок кладенец на интересни продукти, по ресторантите вината тук ги делят на “френски” и “чуждестранни”, само в моя малък град има 20-тина звезди Мишлен, Франция е на два часа с кола, бе изобщо чудесно пасваше работата. Дегустирах, пробвах рецепти, срещах известни готвачи и пишех, много удобно беше. Добре, но животът е движение, дори за хората, дето си работят от къщи, и в един момент вместо “Бакхус” почнах да правя други неща. Писане, продуцентска работа (баси колко досадно е тва), пак писане. И все от бюрото в ъгъла на хола. Ми много ми омръзна. Сутрин, вместо да гледам 300-годишното японско дърво пред прозореца ми, започнах да свеждам поглед към тротоара и със завист да следя как хора крачат. Към офиси. Лиги ми потичаха. Това е като с език, който не говориш. Слушаш хората да си бълбукат на него, и си викаш кви ли чудеса си разкриват сега тези? Каква ли поезия на живота тече, пък аз я пропускам. Разбира се, пази боже да разбереш, ама… Преди две години започнах нещо като работа извън дома. Ама парт тайм, без офис, в университета. Ходех веднъж-два пъти в седмицата да преподавам в една или друга аула, отдалечени на между 3 и 5 минути влачене по корем от къщи. Два до четири часа на седмица. Иначе - на бюрото в хола. Другото разнообразие бяха библиотеките: там пишех по маси, лакът до лакът със студенти, които шареха с цветни маркери записки от лекции, или се дебнеха някой от тях да стане, за да му седнат на компютъра и набързо да постнат нещо отвратително от профила му във Фейсбук. Сега разбирате защо от две години трескаво търсех нещо, което в моите очи да е “същинска” работа, т.е. с място, което да не е удома, и с колеги, ако може. Пробвах ли пробвах, биха ми шамар след шамар, аз пак. Най-после, след страшно насилие над съдбата, намерих работа. В Германия! Фул тайм! С колеги! И то в институт на цели три часа от къщи, където трябва да прекарвам три дни на седмица (другите два - вкъщи, ама пак е нещо). Почнах на 1 февруари. Малко беше жалко, че 1 февуари се падна събота, та чак на 3 трябваше да пътувам. Бедна ви е фантазията каква радост! Купих си билети месец по-рано, за първия влак, който пътува: в 5 сутринта, за последния, който се връща. Тръгнах. Не, подлитах направо, като радостна кокошка, убедена, че като ми стане навик ще порасна в по-високо летяща птица. Не ми се чакаше автобуса от нетърпение, просто се носех към гарата. Маршрутът е с много прекачвания, малко инфарктен, с по 10-тина минути между влаковете. Стигнах леко разтреперана, с чувството, че не ми е провървяло тази сутрин, с тези закъснения на влаковете, всичко на косъм. Но естествено това е изключение, рядко ще се случва. Наивна работа, както се оказа. Както често става в живота, прекарваш най-щастливия си миг депресиран, а после се плесваш по челото. Оказа се, че това първо пътуване е било ЩАСТЛИВОТО ми пътуване. По-добро от него не последва. На следващата седмица, 7 февруари, се появи Сабине/Сиара, както там и да бяха кръстили този идиотски ураган. Отнесе всичко през нощта. На сутринта влаковете бяха отменени. Релсите на места ги нямаше. Гарите също бяха отвяти, заедно с градовете. Всички казаха: откажи се! Случват се такива неща, разбираемо е. Бе как разбираемо, аз ли ще се откажа?! Обновявах сайта на белгийските железници на всеки три секунди. Веднага щом видях, че някакви влакове вървят (първият тръгваше с три часа закъснение), хукнах към гарата. В 4 следобед пристигнах. Радост и облекчение. На третата седмица седнах във влака с известни притеснения, защото пак беше духало много през уикенда. Но влаковете вървяха. Горе-долу. Стигнах Кьолн, и на следващата малка гара спряхме, и там си останахме. Дойде полиция, запечатаха гарата, линейки, парамедици тичаха. Някой се беше хвърлил пред бързия влак на няколко километра през нас. Два часа и половина по-късно влакът тръгна - към Кьолн… В четири следобед бях в института. На четвъртата седмица в Кьолн имаше карнавал. След страшни истории за отрязани вратовръзки на хора, които минават през града на път за работа, носех в джоба си гумения клоунски нос на сина ми. Навалица, но също и началото на Корона паниката. Горе-долу всичко мина безпрепятствено, като изключим, че изпуснах връзката два пъти и стигнах с най-бавния влак (междувременно успях да си забравя телефона в някакъв влак, който внезапно спря и каза да слизаме, и тъкмо преди да се кача на следващия се сетих, успях да се върна до още стоящия на гарата влак и да си го намеря на седалката!). Петата седмица беше последната, през която успях да стигна до новата си работа. С кола, за да не ми попречи нищо. Нищо не ми попречи. Но тогава още не разбирах, че просто съм била в окото на Корона-циклона. Сега знам. Разбрахте ли? Снощи казвам накратко на приятелката ми Мария, а тя ми се смее “Салам, стой си там!” Ако някой от вас има по-убедителна версия да е навлякъл пандемията, да каже сега. Това е нашият шанс да разберем как работят бедите на света. Нали знаете, като падне самолет, жертвите няма как да разкажат кой какво е сънувал в нощта преди това, или какво е казал и помислил, че да посочим виновния. Така че сега това е рядък шанс, отупали колене, да разчопкаме работата с пандемиите.