Нямах намерение да я чета в този момент, исках само да я разлистя и да видя как е, за да се заема с нея, когато имам време. Не се получи точно така. Разтворих я, и… не станах от креслото, докато не я изчетох. Добре, че е само сто и двайсетина страници… Всмукваща и разтърсваща книга, въздействаща като филм: ускорява пулса и не те пуска, до последното изречение. Не мисля, че много книги са ми въздействали така чисто физически, стискайки ме за гърлото, държейки ме на къса връвчица - никаква читателска дистанция. Всъщност и филми рядко са ми въздействали така. До последния момент не си сигурен какво става. Майки, които не могат да се откъснат от децата си, коне, които изчезват, мъже без значение, и мистериозна, неразпознаваема смъртна опасност. Пейзажи на разруха и самота. Диалози, които препускат през историята, докато я разказват с интензивността на Пирандело. Изключителна книга, като се изключи… краят. Краят ми се стори разочароващ. Сякаш всичките обещания, дадени от този разкошен разказ, останаха неизпълнени. Известно време се чудих защо това толкова ме разстрои. Разбира се, че не всяка сюжетна линия трябва да има развръзка, не всяка загадка разопакована и не всеки въпрос - получил непоклатим отговор. Но краят ми се стори по-скоро като спукана гума в полето, вместо като портите на гранд финале, която осмисля всичко, преживяно от читателя по пътя към нея. За да добие нещо смисъл, то трябва да бъде видяно в някаква завършеност, цялост. Хората затова използват разказа с начало, среда и край, защото тези елементи са части от осмислянето, прочита на преживяваното. Тази история е като коварен изкусител. Мигновено ти завърта главата, и после безмилостно те кара да я следваш, точеща лиги, за да те остави внезапно сама в празна стая. Сега разочарованието от финала натежа прекалено много в написаното от мен тук, докато аз всъщност съм готова да препоръчвам тази книга с две ръце!
Samanta Schweblin. Fever Dreams. Transl. by Megan McDowell. 2017. Riverhead Books. (Номинирана е за The Man Booker International Prize, 2017)