В загряване за Бостън (само за ресторантски маратон :) ) попаднах на находка - бостънски черен хляб, който се пече в консервни кутии. “Хляб” е малко подвеждащо, защото става дума за сладкиш, всъщност. Но само видът на консервата беше достатъчен да ме отнесе, да ми се привиди набързо цялата поема на "смрад, проскърцващи звуци, особена светлина, песен, навик, носталгия, блян", "събраната и разпиляна тенекия и желязо, ръжда и трески, нащърбен паваж и обрасли с бурени дворове и бунища, работилници за сардели, сглобени от вълнообразна ламарина, автомобилни сирени, гостилници и публични домове, малки претъпкани бакалнички, лаборатории и нощни приюти..." Стайнбек не е описвал Бостън, разбира се. Улица “Консервна” е някъде в прахоляците на не-лос-анжелиска Калифорния. Но видът на семплата консревна кутия ми припомни за това чувствено описание на работническия живот, малко дори ме натъжи, като се замисля, че точно това няма да има къде да го видя в Бостън, а и където и да е другаде.
Всъщност предполагам, че снимката е бръкнала още по-надълбоко от литературните ми спомени. Без реклами, малко зацапана, и най-важното - рециклирана, тя трябва да ме е подсетила за онова време в България, когато кутиите от тахан халва бяха чудни контейнери за копчета, макари или пирони, а в тенекиите от сирене созополските гъркини садяха олеандър в дворчетата и по балконите. Пристигнехме ли на море, аз се залепвах като пчела на розовите цветове, които по някаква причина ме теглеха като дрога. Мама казваше да не ги мириша много, че били отровни.
Джеймс Гилрой в неговите разсъждения за носталгията на Пруст беше написал, че личните спомени за храната “запазват плътските ни усещания дълго след като разумът ги е загубил”. Фраза колкото красива, толкова и вярна!
Храната, също, е в някаква степен поне механизъм да се връщаш назад, да пътуваш, да местиш ако не тялото си, то духа си, при това 3Д. Отивам сега да търся подходяща консервна кутия, но преди това ето я рецептата за бостънския консервен "хляб", както е записана тук:
За 10 порции
1 лъжица масло, и още при сервиране - със стайна температура
1 ½ чаша мляко (пропусната в рецептата)
½ чаша лека меласа (виждам, че продават в биологичните магазини, най-малко)
четвърт чаша светлокафява захар
1 чаена лъжица сол
1 ¼ чаша пълнозърнесто брашно
1 чаша бяло брашно
1 чаша ръжено брашно
1/3 чаша царевично брашно
1 чаена лъжичка готварска сода
1 чаена лъжица бакпулвер
1 чаша стафиди (може и без тях)
Приготвяне:
20 минути активно готвене, три и половина часа заедно с печенето и охлаждането
Намирате две празни и чисти тенекиени кутии за по 350 мл. Изрязвате две квадратчета от фолио, колкото да покрият отгоре отворите. Намазвате ги с масло.
Предварително затопляте фурната до 175 по Целзий. Разбърквате млякото, меласата и захарта на слаб огън, докато захарта се разтвори (сместта не трябва да завира). Смесвате всички останали съставки без стафидите в отделна купа. Добавяте към тях млечната смес и разбърквате, докато се получи гладко тесто. Добавяте стафидите.
Разпределяте тестото между консервните кутии, покривате ги с фолиото, което е добре да завържете отгоре с домакинско въже или нещо подобно. Консервните кутии се пекат на водна баня – т.е. в тенджера или друг дълбок съд. Водата трябва да стига 7-8 см от дъното на консервата (което подсказва, че консерва от копърка не е подходяща! )
Печенето продължава около час и половина, “хлябът” е готов, щом понесе успешно традиционния тест да забучите китайска пръчица в него и тя да излезе обратно без трохи.
Сладкишът трябва да изстине извън консервите, върху решетка, и може да издържи три дни. Яде се намазан с меко масло, което лично у мен всява известни съмнения дали изобщо е ядлив, но ако намеря консерва и време, ще ви информирам и за личния си опит с него =)