Удоволствието от празния лист е чувство, което си спомням от дете: пред страниците на един дневник, който ми бяха подарили за Нова година през 1980. Тогава на 10, със сувенирна химикалка, която виси на връвчица на врата, се озовавах сутрин след сутрин пред този дневник като пред лакомство.
Беше зимна ваканция, навън валеше сняг и аз седях на светлото бюро на татко пред прозореца в приятен унес. Краката ми, за мое съжаление, още не достигаха бялата овча кожа върху паркета. Но това не беше много важно. Листът пред мен беше. Празният лист.
С него идваше чувството, че ето това е моментът, в който нещо магическо, започва - моето пътуване през времето, през живота, през нещо неясно, но вълнуващо и светло – точно като леко мъгливия, но сияен зимен ден отвън. През нещо, което ще ми се случва, но и ще правя; което ще чета, но и ще пиша. Нещо, което ще зависи от това да съм умна и дръзка. Да имам мисли. Да смея да ги формулирам. Да мога да ги захвърлям като копия. Да мога да описвам онова небе на очакването – ясното софийско лятно небе на един ваканционен ден, в свежата утрин на който родителите ти отиват на работа, и който ти принадлежи от край до край. В който нищо не е определено и всичко зависи от теб, от способността ти да си представяш и да импровизираш. В който ти е позволено да създаваш реалности – за себе си, и за своите приятели, с които заедно да преживявате градините на вашето въображение.
Като се замисля, не съм се възползвала кой знае колко от свободата на деня, която си спомням, че така сладостно предусещах. Нито съм измисляла чак такива източно-пищни градини за приятелите си. Някаква смътна еротика вече се беше пробудила в детските ми фантазии и лежах сред саксиите на балкона с часове, за да придобия тен. И понеже минута по минута установявах с разочарование липсата на напредък, бях решила да подсиля действието на слънцето, като се пръскам с вода. Бях я наляла в шише от изветрял парфюм – тя миришеше специфично и до ден днешен, доловя ли подобен мирис тук и там, софийското лято от детството щастливо ме връхлита с безвремието си. Четях “Една година без значение”, и също като една от героините в книгата, ходех да търся коледни подаръци из магазините по бул. “Емил Марков” през юли. Вадех стари дрехи от куфарите на семейството, и ги преправях на най-невероятни нови. Бях си ушила нещо като риза от американ, на която бях изписала името, с което мама за малко да ме кръсти, но за мое съжаление се отказала: ТОНИ. Защо това име ми е харесвало? И защо “Тони”, а не Антония? Не знам вече. Сигурно много неща от детската ми глава днес биха ми били неразбираеми.
Чудя се какво ли съм писала в онзи дневник. Не го пазя. Дали съм имала какво да кажа? Дали съм записвала наблюдения? Или просто съм формулирала очаквания? Сега ми е любопитно, но не е много важно. Чувството на светло очакване ми е останало. Помня го, и продължавам да го изпитвам понякога – най-често сутрин, когато съм сама и съм единственият диспечер на предстоящия ми ден. Тези сутрини са ми като бял лист, сами по себе си. Отрязъци от време, в които всичко е възможно. Листът е същото – само че е отрязък от пространство.
Писането винаги ми е било като нирвана. Всяко писане. Върху грапав жълтеникав лист с молив – бързи, бягащи мисли. Върху снежнобяла, гладка страница, със самоуверените, дефинитивни линии на черната писалка – заявявания. С пишещата машина върху рециклирана жълта хартия, допаднала неизвестно откъде, в необичаен формат – ранни опити, саркастичен епос, написан в несръчни стихове, кратки разкази, възникнали като къси съединения при пускането и спирането на тока през режима на електричеството в средата на 80-те. Бялото поле на екрана на компютъра, което очаква бързо и равно нижещите се думи в изреченията, които, като миниатюрни пъзели, могат да бъдат нареждани и пренареждани, докато придобият нужните темпо, сила, цвят. Записки, нахвърляни идеи, изоставени параграфи, ключови думи за подсещане - върху салфетки, изпразнени пощенски пликове, лепящи се листчета, страници на редове, билети от театър, подарени от приятел малки тефтерчета. Обичам хаоса на собствените си мисли, визуализирани по всичките тези тефтери, дневници, папки с бележки и файлове. Забавляват ме, артефакти на собствения ми живот, а вече и на този на децата ми – сред всичките хартиени меморабилии най-скъпи са ми няколко детски книжки с рисунки и текст, ръчно направени заедно с децата.
Знам, че звучи малко парадоксално, но именно това усещане за писането като “десерт” е, което ме спира да пиша. Имам предвид – спира ме да пиша всеки ден, непрекъснато и по много. През главата ми непрекъснато минават идеи, които набелязвам, които ме ентусиазират, които понякога си записвам, но по които не започвам да работя. Писането е нещо специално, то не е ежедневно занимание. Дори нещо повече, понякога имам чувството, че целият ми живот е една подготовка, за да се заема най-после с дългоочакваното писане. И все не се чувствам напълно готова. Чувствам се, като че съм все заета да слагам масата – ето покривката, ето чиниите, ето приборите, сега салфетките, сега да налея вода в каната – писането ще дойде, когато всичко е по местата си.
Давам си сметка, че това отношение най-вероятно ще ме доведе до провал: внезапна болест, катастрофа, край, и романите в моята глава ще останат ненаписани. Знам, че трябва да седна тук и сега. Но от друга страна ми е толкова важно да отлагам началото на това писане, защото това ме държи в началото. Съхранява чувството, че всичко предстои. На възраст от 45 това е важно. Кой знае как ще ми изглежда, като съм на 50, или 55, или 70... Сигурно съвсем ще спра да пиша, препарирана от ужас да не видя края на десерта на своя живот.
Сега, 35 години по-късно, татко вече го няма, нито пък го има бюрото му. Седя на собствената си работна маса, и тя гледа в една червена стена с детски рисунки. Светлината не идва от небето и снега – в Белгия ситуацията с нея е по-особена. Но и тук имам своята светлина – тя идва от белите листове, които са изрисували децата ми, от една супер елегантна лампа, която мъжът ми преди десет години ми подари и за която имам комично сантименталното чувство, че ми свети с неговата любов.
България след 1989, небостъргачите в Ню Йорк и мадридската Атоша, Сирия, Париж, Моленбек – облаците като че се събират над главата ми. Засега успява да ми е светло въпреки това. Но ден след ден, когато съм щастлива, то е с чувство на вина. Едно гнетящо, ядящо ме чувство за вина, което идва не само от това, че други хора страдат, докато аз съм щастлива. Но и защото вече вярвам, че трябва да си най-малкото леко глупав, за да си щастлив. Трябва да можеш да забравяш и игнорираш част от знанието и опита си.
Днес на прозорците ни, които гледат към вековното японско дърво и университета на Льовен, висят две рисунки на децата ми – и двете изобразяват знака за мир, който Банкси преработи онзи ден да наподобява малко Айфеловата кула. Тази сутрин започнахме деня, като отворихме широко балкона и с цяло гърло пяхме заедно със Заз, че въпреки дълбокия мрак, Париж винаги ще си остане Париж.
Льовен обаче всеки ден ни напомня колко крехко е щастието. Наричат го белгийската Герника – преди 100 години този стар университетски град е почти изравнен със земята по времето на Първата световна война. През миналата година пред различни постройки в града бяха издигнати транспаранти с фотографии на същите сгради като руини. Четири-годишният ми син така се беше впечатлил, че разви някаква обсесия по отношение на войната. Много често започва разговор с “А като започне война...”, сънищата му са пълни със сцени на военно насилие, на раздяла. В събота сутринта отново трябваше да заговорим с децата за война. Някак без да се усетим, идеята за войната и насилието влезе в ежедневието ни. И аз започвам да се чудя дали моят прозорец към онзи бял лист, озарен от падащия над София сняг, няма да се затвори завинаги.