Search
  • Albena Shkodrova

Mastering the Art of Soviet Cooking на Аня фон Бремзен


Когато информацията за тази книга ми попадна за първи път – някъде през есента на 2014, ми идваше да се разплача. В този момент бях завършила голямото си първоначално проучване за “Соц гурме”, и вече напредвах през главите. Описанието на книгата на Аня фон Бремзен ми звучеше почти дословно като това, което исках да направя – като се изключи автобиографичният елемент, който бях обмисляла в началото, но от който към този момент напълно се бях отказала.

Сигурно заради някакъв подсъзнателен страх какво точно ще открия в книгата, дълго отлагах да я купя, после – да я прочета, а когато най-после я започнах, дълго се мотах да я завърша.

Вчера я затворих окончателно с чувство на голямо удоволствие – от чудесното четиво, и само малко съжаление - че “Соц гурме” не изпревари “Mastering the Art of Soviet Cooking”.

На българския читател книгата вероятно би напомнила, че драматичността на комунистическия режим в Русия – почти три десетилетия по-дълъг и несравнимо по-суров, убийствен и унищожителен – е трудно сравнима с размера на пораженията, които сателитната му диктатура е оставила в България. И че сюрреалността в нашите общества през този период е почти идентична. Както и начинът, по който миналото се препрочита двайсет и пет години по-късно в популярната култура.

Книгата е чудесно, остроумно и умно четиво, от което човек научава изключително много. Нейната основна нишка е историята на семейството на Аня фон Бремзен – от Царска Русия до днес, - и от Дагестан, през Москва и Прибалтика, до Ню Йорк. През семейната хроника, която предлага забавна и трогваща галерия от образи, и през преживяванията на Аня фон Бремзен и майка й със съветската храна, е разстлана историческата панорама на едно цяло столетие политическо насилие, страдания, копнежи, надежди и безпътица.

Една от брилянтно развитите теми в книгата е историята на водката – разказ, изпъстрен не само със сардоничния фолклор на популярни съветски вицове, но и стоплен от симпатия. “След първата чашка, Дмитрий Дърводелецът винаги заговаряше за брат си. Как брат му бил почти на смъртен одър с бъбречен проблем, и как Дмитрий с братска любов се промъкнал в болницата с “лекарство” – четвертинка (четвърт литър) и голяма сочна кисела краставица.

Страдащият от бъбреци се присъединил и моментално умрял.

'И като си помисли човек, че ако не бях стигнал навреме, щеше да умре трезвен,' хълцаше дърводелецът, като ронеше сълзи в чашата си с водка. Събутилниците му плачеха заедно с него. Да умреш трезв – има ли по-ужасен край за един руснак?”

В разказа на Аня фон Бремзен за личния й, детски опит с алкохолните ритуали и крайности на възрастните, звучат дори нотки на носталгия. “Сашка често беше довличан удома в безсъзнание – от приятелски настроени събутилници или състрадателни минувачи. Или мама и татко отиваха да го измъкнат от близката пивница. Той прекарваше нощи в антрето ни, и така вонеше, че дори кучето ни Биди побягваше с вой. На следващата сутрин аз седях до него, бършех с мокра кърпа кръвта от носа му, и го чаках да се опомни и да започне да ме учи кратки стихчета на своя богат и поетичен алкохолен език.”

През голяма част от книгата следих с любопитство и възхищение как историите на Аня фон Бремзен се разтичат и събират в единен, завладяващ разказ. В края нейната история се събра с моята. В една сцена тя се запознава с възрастна жена, която е познавала добре Анна Ахматова и току що е написала мемоарите си за нея. И докато старицата седи и рецитира тежките, натоварени с тъга стихове на Ахматова, - под портрета на необяснимо реабилитирания в съвременна Русия Сталин – Аня фон Бремзен пише: “Нещо се скърши в мен. Исках да вия, да блъскам главата си в лъскавата масичка в съветски стил, да напусна тази лудница, където историята е разчленена и обработена на Фотошоп, превърната в някаква смесица от жертви и убийци, диктатори и дисиденти, всичките в едно сантиментално съжителство”.

Това желание да си биеш главата в масата, или да избягаш, или да извикаш пак онова толкова пъти произнасяно на ум и изоставяно поради своята очевидност и баналност “Нима не помните!? Нима никога не ви е било ясно!?” – е точно чувството, което толкова често ме обзема заради коментарите, които “Соц гурме” през последната половин година предизвиква.

#соцгурме #СССР

19 views

The Blog. Блогът. Bl00g. Blooooh! Bloggg...