Вчера много особено нещо ми се случи. Всъщност – нещо съвсем естествено, което обаче е престанало да ни се случва.

Следобед небето над Виена леко се разведри и реших да направя нещо, което отдавна се канех – да взема колело и да отида да покарам по острова в средата на Дунава. Donauinsel е дълъг и тънък, като изтегнала се между двата бряга 21-километрова змиорка. На него няма строежи – той е парк с алеи, по крайщата на който тук-там има гумени салове за лениво излежаване по-навътре сред водата.

Щом се прехвърлих на острова по велосипедния мост, лятото дойде. Замириса на нагрята от слънцето, жълтееща трева, и също – на липи, които в момента цъфтят тук. Карах известно време, поупоена от тези любими миризми, които непрекъснато се редуваха като че нарочно, за да ми припомнят за себе си. Стигнах до единия край на острова, стана ми топло, естествено, и на връщане на едно място реших да спра. Седнах на едни стълби, които се спускат в Дунава, с крака във водата. Исках да позяпам наоколо, но нищо не се случваше. Забелязах до себе си от онези тревички, които малко напомнят житни класове, и с които като деца проверявахме до какво ще доведе поредното влюбване чрез теста “обича ме – не ме обича”. Набързо се уверих, че мъжът ми ме обича – от десет години сме заедно, но не ми беше хрумвало да приложа най-сигурния тест. И както си седях в тишината и пълното спокойствие, помръдвайки с пръстите на краката под водата, покрай мен безшумно преплува змия!

Моментално си извадих краката от водата, но изведнъж островът започна да ми се струва близък. Имах усещането, че съм попаднала на отдавна познато, мое си място, където отдавна не съм била. Сега се чудя дали това чувство няма връзка с онази змийска кожа, която бях намерила на един селски стадион в едно невъзможно бавно лято от детството ми. Но няма значение – змията промени всичко.