Че кухните от миналото, освен на мистериозни лакомства, са били и място на непрестанни жестокости, е ясно – едва ли много възрастни хора не си дават сметка за това. Все пак, когато попаднах на тези рецепти, се озадачих. Жестокост да, но сцени на ужасите?
Ето любопитното ръководство от XV в. на французина Теранс Скюли, в което най-стряскащото май е... чувството за добродушна услужливост, която лъха от препоръките. Неговото добродушие ми напомня това на бразилските канибали, както ги описват пътешествениците при ранните посещения на европейци из техните земи - лъчезарни и жизнерадостни хора, които са способни учтиво да ти угодят и дори да те поглезят, преди да те сготвят за вечеря.
От друга страна какво са имали в главите си европейците, които са се озовавали в далечните, непознати територии на Бразилия и са си позволявали да се държат назидателно? Текстът по-надолу датира горе-долу от същия период:
И другата рецепта, също забележителна:
“За да накараш пилето да пее, когато е умряло и опечено... завържи шията му от единия край здраво и след това сипи в нея живак и млян сулфур, като напълниш около половината от кухината. После завържи и другия край, но не прекалено стегнато. Поискаш ли да запее, нагрей шията. Когато е достатъчно топла и сместа вътре се нагорещи, тя ще направи така, че пилето да запее. Можеш да опиташ същото с млад гъсок или прасенце, и с всякакви други птици. Ако не пее достатъчно силно, стегни двата края по-здраво.”
...