Неделята започва напълно по белгийски: мъгливо, леко дъждовно в осем, после изведнъж - ярко слънце и пролетни птици в девет и половина, така че до единайсет преди обед остава достатъчно време да завали ситен сняг. Така, за да стигнем до мястото на семейния обяд, пресичаме централна Белгия като че плаваме през омагьосаните води около Исла да муерта.
И ето ни, седим в някакъв училищен салон, защото само такъв може да побере половината от семейството на мъжа ми без някой да трябва да тегли специален кредит. Във вътрешното помещение – малка кухня, в гигантска тава на газов реотан тихичко се зачервяват пресни картофки с размерите на ньоки. Над казан, наместен на печката, се носи чудното ухание на пилешко рагу – това, от което обичайно се състои пълнежът на vol-au-vant. Тази капризна манджа, в зависимост от готвача, може да е както изключително противна, така и напълно небесна. В този случай имаме късмет. Герт, който неотдавна е навършил шейсет както разбираме по златната нашивка на ръкава му – черна готварска куртка, подарена от приятели за рождения му ден, - е артистът пред печката. Нисичък и симпатичен, с мустаци, не мога да запомня къде се пада в родословното дърво, той е известен с вечерите и обедите, на които успява да изхрани големи групи весел народ. “Ходил съм на курсове за китайска кухня,” обяснява ми той. “Останалото просто си го готвя...” Предходния път беше направил една магьосническа паеля, в същата тава, за 40 души.
Обядът протича в поздравявания (40х40, всяко съпроводено по белгийски с по три целувки, изчислих, че трябва да сме разменили около 450 при пристигане и 450 на тръгване) и в разговори между непрекъснато прегрупиращи се формации. Рагуто и картофките много бързо се стопяват, идва време за десерт и кафе, и по едно време забелязвам, че на моята маса (т.е. масата на средната генерация) съм останала единствена сред жените. Те до една са изчезнали. Оказва се, че са в кухнята. Чистят, мият и оправят последствията – от нашето ядене и от кулинарните забавления на Герт. Аз, като дете на комунистическата еманципация, дори не съм забелязала, впусната в поредния оживен разговор. Мъжът ми тъкмо е стигнал до нещо за документалния сериал, който завършва. Един от епизодите му е за работещите жени. “Намерих едни чудни архивни кадри как един баща се прибира удома, сяда на канапето, и пристигат майката и дъщерята. Майката започва да учи детето как да му събува обувките и да му носи пантофите... (Всички се смеят). Мислим си, че много се е променило в Белгия, ама дали?”. Мъжете го поглеждат учудено, няколко от тях дори леко скандализирано. “Например според сегашната статистика дори момичетата сред децата помагат с два часа седмично повече удома, отколкото момчетата,” продължава мъжът ми. Той е от тези, дето спорят до кръв. “Стига бе!” – казва някой друг на масата. “Как да няма равенство за жените в Белгия? Какво говориш?” “А къде е Рут?” – питам аз. Той се обръща, забелязва, че жена му я няма на стола до него, и веднага я намира с поглед в кухнята. “Ей я!” – дори не е разбрал какво му казвам J
“А,” – сочи очевидното мъжът ми. – “Всички жени в кухнята, а мъжете на масата и си говорят”. “Верно, хахаха, ами да!” - добродушно се съгласяват вече всички и разговорът се измества върху друга тема.
В края на обеда, когато мъжът ми ме забелязва да подреждам някакви столове, ми се смее: “А, интегрираш се?”.
Наистина в този ден през кухнята е минал и Герт. Всъщност той е прекарал най-много време там. Но, както би посочил Райчо Пожарлиев, това е обяснимо – той е там, защото ролята на готвача в модерното общество е малко роля на homo ludens. С миенето на чинии нещата не седят точно така, затова...