Search
  • Albena Shkodrova

Из София, накъдето светне зелено

Личната ми история е оплетена със София като келтски възел - няма развързване. Не мога да опиша всичките начини, по които този град ми липсва в Белгия: болезнено и ежедневно. В резултат на това тук ли съм, едно от големите удоволствия е безцелното лутане из него. Маршрутите ми се определят от това накъде ще светне зелено, в коя посока ще ве повлече тълпата, или откъде ще ме задърпа за носа някой неустоим аромат. Ако е студено - слънчевите тротоари, ако е топло: сенчестите проходи. Ако срещна пък приятел, което почти винаги се случва, мотаенето ми бързо завършва в някое кафене.

Този път при такова лутане попаднах на един вехтошар на “Ангел Кънчев” и на сергията му открих “София преди 50 години” от Георги Каназирски-Верин. Издадена е през 1947 година, точно преди да падне гилотината за частните издатели и Георги Димитров с истерична риторика да направи книгоиздаването държавен монопол. Този последен дъх на София от преди е спомен за града, описан чрез неговите хора. И човечен:

“Таска, истинска българка, голяма домакиня, въпреки богатия си род, цял ден шеташе из къщи и в кухнята. Кухнята беше в дясно от къщата до конюшната, и в нея господарка беше готвачката баба Латина, голяма майсторка на баници и сладкиши. Таска беше също там. В тая кухня се готвеше ежедневно не само за дома, но и за други нуждаещи се семейства, които тетка Таска познаваше, и на които много дискретно тя разнасяше храна. Пред вратата на дома им като днес виждам големия удобен файтон с двата охранени алени коня, а под асмата на къщата сложена маса, около която от сутрин до вечер се сервираха на гостите сладкиши, баклави, а на мъжете ракия и мезета”.

Тази сцена ми напомни един разговор с Тамара Ганева, която ми разказваше за тяхната маса под смокиновото дърво в градината им в Карнобат. Описваше как от 24 май до края на септември тази маса е стояла застлана от сутрин до вечер:

“Минават хора, спре се някой, погледа, и баща ми му казва:

Ела да пиеш един сок!

Хора, които отиваха на море, близки и приятели, животът се въртеше около масата под смокинята”.

Такива сладко-носталгични спомени много често са коментар към днешния начин на живот. В други интервюта често съм чувала колко задружно са живяли хората преди и как си затварят вратите и съседи не се познават в блока сега. Сега, това задружно живеене в блока, което и аз си спомням, не беше едно постоянно удоволствие. Още ме напушва смях като се сетя за стиснатите устни на мама, когато някой се озовеше на вратата, докато тя най-после е намерила момент да се вглъби в книга, или, още по-лошо, някоя съседка влизаше без да чака да й отворим вратата.

Но най-вече на мен, като човек, който с радост се лута безцелно из София ми изглежда, че хората никак не са станали по-малко социални. Е, не го правят чрез разнасяне на храна с файтони или влизане без почукване с чинийка сладкиш, ами ходят по ресторанти, събират се на общи маси да си работят в кафенетата: сами, но заедно, наемат заедно вили, делят коли за да стигнат от един до друг град, изобщо не хората, ами формите се менят. Най-вероятно няма да се съгласите с мен и знам, че съм леко зашеметена от удоволствието пак да съм тук, което вие отдавна не изпитвате. Но ето, преведох ви през своите мисли - малко безцелно като софийските ми лутания, но ми беше приятно!


1 view

The Blog. Блогът. Bl00g. Blooooh! Bloggg...